Писането го усещам като молитвата. Не, не е високомерно да се каже. Молитвата е онзи инструмент, който има за задача постепенно да те научи да изолираш шума, да изоставяш ненужните мисли, за да спреш какофонията в главата. Инструмент, помагащ ти да чуеш себе си.
Писането изисква фокусиране и внимание. То е също свещенодействие. Мислите се настаняват срещу теб безцеремонно и изпитват дълбоката ти същност. Ако пишеш със сърце, знаеш, че не можеш дълго да лъжеш. Лъжата в писането не издържа дълго.
С времето ставаш по-отговорен както към себе си, така и към читателя. Писането е късият път от вътре навън.
Вътрешните пишещи се конкурират в теб за доминиране, но ти продължаваш и тази надпревара отпада. Критичността и страстта да го правиш вършат своето. Така истинската ти същност поема кормилото и процесът на писане шлифова инстинкта ти за правдивост.
На първо място спираш да лъжеш себе си. Щом преживееш този навик, устойчивостта ти се увеличава.
Отначало пишех така, както и живеех – патосно, в лъжа, с множество метафори. Живеех високо в облаците, а написаните фрази скачаха върху пухкавите им тела и пропадаха в нищото. Думи, думи, но флуидни думи.
Сега те отново притежават неизменната ми лекота на виждането, но стъпват по земята редом с мен.
Писането е приятна, самотна и безкомпромисна саморефлексия. Всяка написана дума е като кислородна бутилка – зарежда те с живот. В теб вече кипи от живот. Ти ставаш една вселена, пренаселена с живот. Светът наоколо – и той.
То те връща към света…